Духове въртят любов с млада чорбаджийка в Куюмджиевата къща
Куюмджиевата къща, считана за една от най-красивите и знакови в Пловдив, стана на 175 години. Историята ѝ е цялостна със знаменателни събития и мистерии. Още по времето на видния хроникьор Константин Муравенов я знаят като „ Къщата на призраците ”. Сградата, в която се обитава Регионалният етнографски музей, е единствената у нас с „ троен кобиличен ” покрив. Залата на втория ѝ етаж е висока над 5 метра и до Освобождението от турско е била най-голямата зала без колони по нашите земи. До откриването на Военния клуб, когато тя е Девически интернат, в нея вършат пловдивските балове. Изписана е на ръка, без шаблони, и по тази причина шарките ѝ не може да се копират. На пода има 5-сантиметрово дюшеме, а под него 12-метрови борови греди, всяка от които 34 на 34 сантиметра. Четирите колони са от африканско дърво и две от тях са от истинския строеж. Преди повече от 80 години кметът Божидар Здравков прави чудеса единствено и единствено тази постройка да стане музей.
Прозвището „ Къщата на призраците ” се ражда към клюките за младата младоженка на единия от притежателите на парцела - Яков Диаманди. Той живее над Хисар капия столетие преди в него да влезе Аргир Куюмджиоглу. Диаманди бил възрастен, а имал доста млада жена, която обичала „ шекерите ” - сладките работи - както подмятат иронично, само че обичайно старите филибелии. Младежите, които идвали нощно време при нея, си слагали по чаршафи на главата и по този начин влизали в къщата да подаряват сладости на стопанката. Така тръгнала приказката за сластните „ духове ”.
Другата забавна история е още веднъж легенда без историческо удостоверение. В двора на къщата има над 500-годишна черница. Обиколката ѝ е 5,6 метра. Тя е разцепена надве и по този начин пораства от епохи. „ Една от версиите е, че завистлива комшийка сипала солна киселина в основата ѝ, с цел да не ѝ хвърля сянка. Другата е обвързвана с легендата за любовта на внучката на Яков Диаманди. Това обаче са единствено предания ”, прецизира доктор Ангел Янков, началник на Етнографския музей.
Яков Диаманди - един от старите притежатели на парцела, се е гърчеел. В Пловдив тези безродници са наричани " гудили ". Синът му бил във Виена и умрял млад. Дошла оттова внучката му Мария - 18-годишна госпожица, която обаче била сгодена за австриец, който свири на цигулка. Годеникът стоял месеци тук, само че се примирил, че би трябвало да си тръгне. Последната вечер преди да си отиде, стоял с Мария под черницата и тогава треснал гръм и умъртвил двамата млади.
Хроникьорът Константин Муравенов изброява 6 притежатели на парцела над Хисар капия, преди в него да влезе Аргир Куюмджиоглу. Гъркоманът имал завещание от жена си - Смарайда Хаджи Атанасова. Тя също е от гърчеещ се български жанр. „ Разменил къщата, получена от тъща си, и още пари наброил за този парцел ”, написа Муравенов. На мястото на настоящия така наречен „ еркер ” или „ клюкарник ” към площадчето на Стария град, е имало една двуетажна къщурка, която пада от земетресението през 1928 година. Там живеела прислугата.
Аргир се снабдява с парцела през 1825 година. През 1847 година, с цел да покаже материалното си благоденствие, стартира да гради къща уникат. Целият двор от 990 кв. м е бил негов. На мястото, където е постройката на администрацията, са били конюшните му. Всичко е градено от занаятчия Хаджи Георги Станчовски от село Косово. Той е от школата на Юговските майстори. Наричат го " южнобългарският Колю Фичето ".
Куюмджиевата къща е помпозна и сложна за живеене. Има 18 стаи - по 9 на всеки етаж. Помещенията са с високи тавани и е било доста мъчно да бъдат отоплявани. „ Стаите са топлени с мангали - не са палили камини. Зимно време всички са били облечени дебело ”, споделя доктор Ангел Янков.
Преди 10-ина години в единия ѝ край са открити останките от хамам от 17-18. век. Не е опустошен, а върху него е юридически градежът на новата къща. В двореца на Аргир е имало и вътрешни тоалетни. Където в този момент е подемникът за асансьора за трудноподвижни хора, е имало мраморно клекало. Тръбата от него е вървяла надолу и изтичала по стената на къщата - откъм гърба на тясната улица „ Стръмна ”. Специалистите споделят, че това е „ мощурак ” - санитария, която не е еволюирала още до клозет. В постройката не е имало течаща вода - тя е идвала от бунар на двора, чиято вода пък се черпи от стерните в подземието ѝ. Те са се пълнили с дъждовна вода.
Фалит на търговец избавя неповторимата сграда
Изложба в Етнографския музей споделя 175-годишната историята на най-представителната къща в Стария град на Пловдив. Показва историята на рода Куюмджиоглу, построяването на къщата, перипетиите и стихиите, на които е устояла, зараждането на концепцията за етнографски музей и нейното осъществяване до ден сегашен.
Началото е сложено от Константин, който дружно със синовете си идва в Пловдив от Кърк клисе (Лозенград). Той е бил занаятчия куюмджия (златар). Един от правнуците му е Аргир Куюмджиоглу - притежателят на Куюмджиевата къща, трансформирала се в музей.
Пловдивската община заплаща над един милион лв. за неповторимата постройка след Освобождението. По това време наследниците на Куюмджиоглу са във Виена и в никакъв случай не се връщат. Роднините им под тепетата дават къщата чартърен. В нея е била Първата шапкарска фабрика на Карабезян. През 1899-1901 е Девически интернат. През 1928 година я купува търговецът на тютюн Антонио Коларо. „ Той не се оказа никакъв италианец, а русенец. Баща му се споделя Христо Андреев. Това бе мистерия, която бе решена от Владимир Балчев. Той откри свидетелството за съдимост от Русенския съд на Антонио Коларо за вписване на комерсиална компания ”, изяснява шефът на Етнографския музей доктор Ангел Янков.
Антонио купува къщата и по-късно става земетресението, което обаче не я визира. Търговецът бута всички вътрешни стени на първия етаж. Сега те са възобновени съгласно планировката на горния етаж. По подигравка на ориста международната меланхолия избавя парцела. Бизнесът с тютюн в Хамбург на Антонио в един миг се срутва и той натрупва неплатени налози за няколко години. Съдия-изпълнител афишира търг, с цел да продаде постройката. Тогава се намесва кметът на Пловдив Божидар Здравков, управлявал с малко спиране от 1932 до 1939 година „ От години търсихме къща, в която да изложим пловдивското минало и история ”, написа той. Здравков отива при бизнесмените на търга ги моли да не наддават. Съдията е сюрпризиран, че никой не желае да я купи, и афишира нов търг за след 6 месеца. Здравков отива в Министерството на държавните парцели и вземания и с помощта на премиера проф. Богдан Филов къщата е дадена на Пловдивската община.
Започва и нейното възобновяване - врата, стълби, порти. Експозицията е открита на 14 ноември 1943 година. Имало дребна покъщнина и предмети, тъй като Куюмджиеви не оставят нищо в нея.
Прозвището „ Къщата на призраците ” се ражда към клюките за младата младоженка на единия от притежателите на парцела - Яков Диаманди. Той живее над Хисар капия столетие преди в него да влезе Аргир Куюмджиоглу. Диаманди бил възрастен, а имал доста млада жена, която обичала „ шекерите ” - сладките работи - както подмятат иронично, само че обичайно старите филибелии. Младежите, които идвали нощно време при нея, си слагали по чаршафи на главата и по този начин влизали в къщата да подаряват сладости на стопанката. Така тръгнала приказката за сластните „ духове ”.
Другата забавна история е още веднъж легенда без историческо удостоверение. В двора на къщата има над 500-годишна черница. Обиколката ѝ е 5,6 метра. Тя е разцепена надве и по този начин пораства от епохи. „ Една от версиите е, че завистлива комшийка сипала солна киселина в основата ѝ, с цел да не ѝ хвърля сянка. Другата е обвързвана с легендата за любовта на внучката на Яков Диаманди. Това обаче са единствено предания ”, прецизира доктор Ангел Янков, началник на Етнографския музей.
Яков Диаманди - един от старите притежатели на парцела, се е гърчеел. В Пловдив тези безродници са наричани " гудили ". Синът му бил във Виена и умрял млад. Дошла оттова внучката му Мария - 18-годишна госпожица, която обаче била сгодена за австриец, който свири на цигулка. Годеникът стоял месеци тук, само че се примирил, че би трябвало да си тръгне. Последната вечер преди да си отиде, стоял с Мария под черницата и тогава треснал гръм и умъртвил двамата млади.
Хроникьорът Константин Муравенов изброява 6 притежатели на парцела над Хисар капия, преди в него да влезе Аргир Куюмджиоглу. Гъркоманът имал завещание от жена си - Смарайда Хаджи Атанасова. Тя също е от гърчеещ се български жанр. „ Разменил къщата, получена от тъща си, и още пари наброил за този парцел ”, написа Муравенов. На мястото на настоящия така наречен „ еркер ” или „ клюкарник ” към площадчето на Стария град, е имало една двуетажна къщурка, която пада от земетресението през 1928 година. Там живеела прислугата.
Аргир се снабдява с парцела през 1825 година. През 1847 година, с цел да покаже материалното си благоденствие, стартира да гради къща уникат. Целият двор от 990 кв. м е бил негов. На мястото, където е постройката на администрацията, са били конюшните му. Всичко е градено от занаятчия Хаджи Георги Станчовски от село Косово. Той е от школата на Юговските майстори. Наричат го " южнобългарският Колю Фичето ".
Куюмджиевата къща е помпозна и сложна за живеене. Има 18 стаи - по 9 на всеки етаж. Помещенията са с високи тавани и е било доста мъчно да бъдат отоплявани. „ Стаите са топлени с мангали - не са палили камини. Зимно време всички са били облечени дебело ”, споделя доктор Ангел Янков.
Преди 10-ина години в единия ѝ край са открити останките от хамам от 17-18. век. Не е опустошен, а върху него е юридически градежът на новата къща. В двореца на Аргир е имало и вътрешни тоалетни. Където в този момент е подемникът за асансьора за трудноподвижни хора, е имало мраморно клекало. Тръбата от него е вървяла надолу и изтичала по стената на къщата - откъм гърба на тясната улица „ Стръмна ”. Специалистите споделят, че това е „ мощурак ” - санитария, която не е еволюирала още до клозет. В постройката не е имало течаща вода - тя е идвала от бунар на двора, чиято вода пък се черпи от стерните в подземието ѝ. Те са се пълнили с дъждовна вода.
Фалит на търговец избавя неповторимата сграда
Изложба в Етнографския музей споделя 175-годишната историята на най-представителната къща в Стария град на Пловдив. Показва историята на рода Куюмджиоглу, построяването на къщата, перипетиите и стихиите, на които е устояла, зараждането на концепцията за етнографски музей и нейното осъществяване до ден сегашен.
Началото е сложено от Константин, който дружно със синовете си идва в Пловдив от Кърк клисе (Лозенград). Той е бил занаятчия куюмджия (златар). Един от правнуците му е Аргир Куюмджиоглу - притежателят на Куюмджиевата къща, трансформирала се в музей.
Пловдивската община заплаща над един милион лв. за неповторимата постройка след Освобождението. По това време наследниците на Куюмджиоглу са във Виена и в никакъв случай не се връщат. Роднините им под тепетата дават къщата чартърен. В нея е била Първата шапкарска фабрика на Карабезян. През 1899-1901 е Девически интернат. През 1928 година я купува търговецът на тютюн Антонио Коларо. „ Той не се оказа никакъв италианец, а русенец. Баща му се споделя Христо Андреев. Това бе мистерия, която бе решена от Владимир Балчев. Той откри свидетелството за съдимост от Русенския съд на Антонио Коларо за вписване на комерсиална компания ”, изяснява шефът на Етнографския музей доктор Ангел Янков.
Антонио купува къщата и по-късно става земетресението, което обаче не я визира. Търговецът бута всички вътрешни стени на първия етаж. Сега те са възобновени съгласно планировката на горния етаж. По подигравка на ориста международната меланхолия избавя парцела. Бизнесът с тютюн в Хамбург на Антонио в един миг се срутва и той натрупва неплатени налози за няколко години. Съдия-изпълнител афишира търг, с цел да продаде постройката. Тогава се намесва кметът на Пловдив Божидар Здравков, управлявал с малко спиране от 1932 до 1939 година „ От години търсихме къща, в която да изложим пловдивското минало и история ”, написа той. Здравков отива при бизнесмените на търга ги моли да не наддават. Съдията е сюрпризиран, че никой не желае да я купи, и афишира нов търг за след 6 месеца. Здравков отива в Министерството на държавните парцели и вземания и с помощта на премиера проф. Богдан Филов къщата е дадена на Пловдивската община.
Започва и нейното възобновяване - врата, стълби, порти. Експозицията е открита на 14 ноември 1943 година. Имало дребна покъщнина и предмети, тъй като Куюмджиеви не оставят нищо в нея.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ